27 юли на Рила – пистолети, сечи, МПС-та и „Граждани за Рила“

Вече беше по всички медии случката, с малко закъснение ето разказ на някои от очевидците (без да цитирам имена):

Акция: съгласувана с Дирекцията на НП Рила и РПУ Самоков; оказване на съдействие на Дирекцията на НП за констатиране на нарушения в рамките на НП – движение на МПС, както и информационна кампания, че движението на МПС в границите на НП е забранено. Искахме да спрем строителните машини и техника в НП, но в същото време уведомявахме туристите, които си наемат превозвач, за да ги закара до Рилските езера, че навлизането в НП и движението на МПС е забранено. Раздавахме им брошурки и ги оставяхме сами да преценяват дали да продължат пеша или с колата, която са наели. Забелязахме всъщност, че за първи път от много време насам строителната техника на долна лифтена станция не работеше, дочухме и че част от превозвачите на туристи няма да работят заради нашата проверка, която беше съгласувана с всички институции.

За проверката се събраха повече от 50 души-доброволци от цялата страна, това е най-голямата провеждана до сега акция на Паничище. Целта на акцията беше да заснемем нарушенията (номерата на МПС), Дирекцията на Парка да провери дали са в списъка на имащите разрешение и ако нямат, полицията да състави актове на нарушителите. В случая обаче, полицията не дойде.

Акцията изглежадаше изключително успешна – по-голямата част от МПС спираха при бариерата и след като им беше обяснено – се връщаха или спираха до границата на Парка и продължаваха пеша. По-късно се разбра, че набързо е разработена системата – качваш се, слизаш преди границата на Парка, вървиш 200м и после пак те качват на друго МПС, което ги чака – вече е преминало бариерата (преди ние да дойдем) и по този начин се избягва преминаването през рейнджърите на Парка и доброволците. Констатирани бяха повече от 20 нарушения.

От друга страна бяха коментирани много от проблемите, които пораждат закононарушения: 1. полицията не може да санкцинира МПС по пътя към х. Рилски езера, защото на никоя карта той не съществува дори като четвъртокласен и там КАТ не може да има

2. в началото на „пътя“ няма табела, указваща, че нагоре следва ограничение на движението на МПС и като стигнат до самата табела при бариерата няма място, където можеш да отбиеш и да спреш колата си

3. рейнджърите на Парка са изключително малък брой, ако успеят да съставят актове, те се проточват и никой не ги плаща

4, част от туристите просто не са информирани, но след като бяха, ни казаха „с вас сме“ и слязоха от превозващите ги средства с готовност…

Вече към края на акцията част от гражданите (20) се бяха качили на х. Рилски езера, където продължавахме на снимане номерата на МПС и да водим протокол. Около 16.00 се зададе джип, чийто номер ние също снимахме с камера. Този път обаче джипът се насочи към камерата и се опита да сгази момичето, което снимаше. После слезе разгневен и се опита насила да вземе камерата от момичето с мотива, че не може да снима в неговата къща. Твърдеше, че той има разрешително за превозване на хора, но не го носи. Ние обяснихме, че снимаме абсолютно всички МПС в НП без водачите и после НП ще направи справка кои автомобили имат разрешение, така че за него, ако наистина има разрешение, няма има никакви последствия. В един момент колата, която явно не беше паркирал добре в бързината, за да преследва момичето и да й вземе камерата, тръгна по надолнището. Това още повече го разневи – отиде да я спре и после се върна много по-обезумял, взе голямо оръжие от колата си и каза“ей сега вече ви утрепах“. Насочи автомата към групата, каза, че 7 години е лежал в затвора, от кръв не се плаши и че не му пука дали ще убие яре или нас, ако ще още да лежи в затвора. Заповядваше ни да залегнем веднага, опря пистолета в слепоочието на един от присъстващите. Напрежението беше допълнително усилвано от мъж, който се представи за брат му, който обясняваше, да не ядосваме шофьора, защото вече не знаел какво ще се случи. Шофьорът ни каза, че там на Езерата е друга държава и там те командват, законите не важат. Ние се обадихме на полицията, бяхме свързани с РПУ  Самоков, които не знаеха към кой да ни прехвърлят. По-късно се обадихме и на рейнджърите на Парка и помолихме да ни посрещнат и съдействат – чак след тяхното обаждане полицията беше задействана и дойде на местопрестъплението, след може би 2 часа забавяне. Човекът, който заплашваше живота ни, беше в крайна сметка задържан от полицията, бяха ни взети пълни показания за случая. Според нас нападателят до толкова не можеше да контролира себе си, че не се въздържа да извади вероятно незаконно притежавано оръжие пред множество хора-свидетели, при реална опасност просто да натисне спусъка.

Все още не се знае какво ще стане – дали ще има дело, дали ще бъде осъден въпросният господин или ще продължи да размахва оръжия сред туристите на НП, дали има и други като него и колко е сериозна опасността някой да пострада?

Пак на Рила

Като се върнах цялата ми коса беше полепнала с бял прах. Дрехите, маратонките също. Въпреки това бях доволна, защото се случиха и положителни неща. За трета поредна седмица съм на Рила. Мисля, че с присъствието си в планината най-много помагаме на своята кауза, ако мислим за нещата в перспектива.

Прахът дойде от колите и камионите, които се движат по пътеките към Мусала и Седемте Рилски езера. Отдавна не са пътеки, а пътища. Разширяват ги, заравняват ги и подсичат горния склон, при което дърветата остават да висят безпомощно с корени във въздуха, изтръгнати от своята земя. Прави се за по-голямо удобство на пътуващите, които искат да зърнат красотите във високите части на планината. Прахът се вдига, защото е сухо. Ако е мокро, се получават кални реки и пак е трудно да се ходи, когато си пешеходец.

Доволна съм, защото не се чувствам озлобена, не се чувствам и безпомощна, което се случваше често напоследък. Започвам да разбирам колко е тънка границата между доброто и злото и как всичко зависи от личното възприятие. И все пак има нещо обективно, което може да бъде видяно, усетено, осмислено, стига да имаш достатъчно светлина да го видиш.

Мислих си, че всеки има право да желае да усети красотата на природата, всеки има право да се стреми към нея. И всеки го прави по свой начин. Хората, които изравят пътеката и раздират недрата на планината, за да стигнат по-лесно и удобно до високото, без да слизат от джипа си, имат своя стремеж и своето отношение към природата. Те преживяват красивото по единствения начин, по който могат и ги е научил целият им живот. Този начин е израз на дълбок, неосъзнат страх от величието на природата и оттам желанието да я завладеем и подчиним, за да я направим по-разбираема и сигурна. Да я направим като себе си. Отношението ни към природата е външен израз на вътрешната ни същност. Това от никого не можем да скрием.

Днес на пътя от хижа Пионерска до хижа Рилски езера, точно до едната от сечите за бъдещите ски писти, един работник, който с колегата си товареше отсечени трупи, преби коня си пред очите ни. Попитахме го защо и почти извинително ни обясни, че работата е тежка и когато си изнервен, понякога правиш такива неща.

Всички сме деца пред очите на вечното и единственото, което се иска от нас, е желание да се учим. В много от хората, които често са ни вбесявали с постъпките и държанието си, усещам скрито това желание. Въпросът е да извървиш пътя до тях.

Пълна промяна или пластична операция за Рила

Споделям впечатленията на наша приятелка и симпатизантка журналистка, която вчера беше с нас в Сапарева баня, Паничище и Пионерска.

Гърди от силикон, ботокс в устните, липосукция, операция на носа, премахване на бръчките с киселина… Нечовешки болки, кървав кошмар, странични ефекти – цената на красотата, която куп хора са готови да платят. За да бъдат неотразими. С пластмасовите си цици, с белезите от скалпела, с увисналите устни, когато ботоксът не е поставен добре. Ако природата не ти харесва – винаги можеш да й го начукаш. С помощта на пластичните хирурзи. Да изглеждаш както на теб ти харесва, дори и нищо от теб да не е останало.

В Паничище си мислех за операция. Някой е сложил Рила на масата и реже. Парче по парче. Някакъв зъл доктор Гигълс оперира с надменна усмивка. Оперира лошо и без упойка. Кълца наред каквото му попадне. Чертае със скалпела линии асфалт. Срязва плътта и човърка навътре. С багери и машини. После обилно полива раните с бетон. За дезинфекция. За да не остане никакъв жив организъм на мястото на операцията, стерилизира.

Рила няма нужда от операция, тя не боледува. Но някой я връзва на масата. За да й прикачи нови цици, да пооправи гърбавия й нос, да намали ханша й… И после тя да заблести с чисто новите си импланти – ски-писти и луксозни хотели. Да стане „по-хубава”, по-удобна, да се котира. Доктор Гигълс иска пълна промяна за Рила. Уж за нейно добро. А всъщност – за себе си. За да може да блудства с тялото й, да го употребява. Да го продава на приятелите си, да го лансира на чужденците. А когато му стане скучно, да реже отново и да сипва сол в раните. Защото обича болката и мрази пациентите.

Рила лежи на масата и стене от болка. Доктор Гигълс не признава болкоуспокоителни. Не признава съгласието на близките, нито клетвата на Хипократ. Рила лежи на масата, безсилна да се съпротивлява. Единственото, което й остава, е да плаче в дъжда. Но тогава никой не вижда сълзите й. Ще спре ли дъждът преди да е станало късно?

С благодарности към Нели за нейната словесна гледна точка. Докато си четях мислех, че ние, които сме вътре в кампанията, сякаш дори вече сме претръпнали на това, което свикнахме да виждаме над хижа Пионерска, че сме изгубили енергията и силите си да се възмущаваме от случващото се там, но ето как изглежда то в очите на един човек, който без да е планинар, вижда естетическия абсурд и усеща болката на планината, която човешката цивилизованост прорязва с бетон, желязо, жици, стълбове и багери.

Ето и денят видян през обектива:

Сапарева баня – малък спокоен рай в събота сутрин.

Сапарева баня – какво я чака се вижда още отсега.

Строящият се хотел Еделвайс в Паничище

Долна станция на лифта – отново и отново…

Събота сутрин в Сапарева баня

Докога и как ???? ще търпим

Вчера бяхме на Паничище. Строителството на лифта продължава.

Строителството продължава

Докога ???? се питам. След повече от 2 години кампания, след 11 месеца акции, протести, жалби. След като е доказано незаконно (в противоречие с 9 български закона, 3 европейски директиви и плана за управление на парка) строителството продължава. Що за безочливи министри, политици, инвеститори и що за салбо гражданско общество.

Докога и как ще търпим? Защо търпим? И какво да направим? се питам. Защото за мен не е приемливо да си трая, когато виждам незаконно, грубо и грозно посегателство срещу живата природа, срещу правата ми на човек и на гражданин. Не искам и няма да мълча и търпя.

Може би проблемът щеше да бъде решен (временно), ако целта ни беше да спрем строителството. Шепа шашки динамит и готово. Бум! Няма лифт и няма проблем.

Но ние не се задоволяваме с такива лесни и постижими цели, ние искаме да се събудим и осъзнаем като народ и като активни граждани. Граждани, които се информират, които формират позиция и я изразяват и защитават.

Само че обществен диалог няма. Гражданите все още не сме се събудили от дългия сън на рая и подтиснати от страха, останал в поколения след нас от комунистическия репресивен апарат. Независимите журналистите са се разсеяли, платените си пускат платени репортажи, гражданите не са граждани, медиите не са медии, административните органи не са административни, съдът не е съд и прокуратурата не е прокуратура.

Докога???? Кога и как ще се събудим и осъзнаем.

И ми се ще промяната да започне днес от мен, тук и сега да започна да мисля и действам като български гражданин и да променим системата и себе си.

А на работниците, които вчера се страхуваха от поредната ни акция и ни чакаха в трепетно безпокойство нервност, че пак ще трябва да ни бият, мога да кажа: „Благодарим ви. Благодарим ви, че един от вас ни донесе кафета на акцията, когато ни отказаха да ни направят кафе в хужа Пионерска, защото сме протестанти. Тогава вие ни донесохте кафе. „

И така ние сме хора и те са хора, как обаче да се разберем като хора? Как да се разберем като хора с местната власт – братята мафиоти от Дупница, кмета и общинския съвет на Сапарева баня, руската, украинската мафия и местните хора? Как да се разберем с министрите, които отказват да наложат контрол за спазване на закона? Как да се разберем с тези части от нас, които се страхуват да не ги набият, с тези части от нас, които изпитват агресия при вида на посегателствто срещу планината? Как да се разберем и примирим вътре в себе си и между нас като хора?

Или ще посегнете на нас отново (както посягате на природата), забравяйки че сте хора? Че сте бащи и имате деца? Какво ще кажете на децата си за убийствата на дървета, за побоя и лъжите спрямо природозащитници? Какво ще кажем ние на нащите деца за Рила, която ще им оставим? Как ще си простя, ако децата ми не могат да видят рая на Езерата, да помиришат и изживеят пътя до там?

Всички ще научим уроците си – и местните хора (както хората в Банско) и инвеститорите и министрите и гражданите и журналистите, въпросът е каква цена ще платим?