Като се върнах цялата ми коса беше полепнала с бял прах. Дрехите, маратонките също. Въпреки това бях доволна, защото се случиха и положителни неща. За трета поредна седмица съм на Рила. Мисля, че с присъствието си в планината най-много помагаме на своята кауза, ако мислим за нещата в перспектива.
Прахът дойде от колите и камионите, които се движат по пътеките към Мусала и Седемте Рилски езера. Отдавна не са пътеки, а пътища. Разширяват ги, заравняват ги и подсичат горния склон, при което дърветата остават да висят безпомощно с корени във въздуха, изтръгнати от своята земя. Прави се за по-голямо удобство на пътуващите, които искат да зърнат красотите във високите части на планината. Прахът се вдига, защото е сухо. Ако е мокро, се получават кални реки и пак е трудно да се ходи, когато си пешеходец.
Доволна съм, защото не се чувствам озлобена, не се чувствам и безпомощна, което се случваше често напоследък. Започвам да разбирам колко е тънка границата между доброто и злото и как всичко зависи от личното възприятие. И все пак има нещо обективно, което може да бъде видяно, усетено, осмислено, стига да имаш достатъчно светлина да го видиш.
Мислих си, че всеки има право да желае да усети красотата на природата, всеки има право да се стреми към нея. И всеки го прави по свой начин. Хората, които изравят пътеката и раздират недрата на планината, за да стигнат по-лесно и удобно до високото, без да слизат от джипа си, имат своя стремеж и своето отношение към природата. Те преживяват красивото по единствения начин, по който могат и ги е научил целият им живот. Този начин е израз на дълбок, неосъзнат страх от величието на природата и оттам желанието да я завладеем и подчиним, за да я направим по-разбираема и сигурна. Да я направим като себе си. Отношението ни към природата е външен израз на вътрешната ни същност. Това от никого не можем да скрием.
Днес на пътя от хижа Пионерска до хижа Рилски езера, точно до едната от сечите за бъдещите ски писти, един работник, който с колегата си товареше отсечени трупи, преби коня си пред очите ни. Попитахме го защо и почти извинително ни обясни, че работата е тежка и когато си изнервен, понякога правиш такива неща.
Всички сме деца пред очите на вечното и единственото, което се иска от нас, е желание да се учим. В много от хората, които често са ни вбесявали с постъпките и държанието си, усещам скрито това желание. Въпросът е да извървиш пътя до тях.
