Разказът на Габриела Петрова:
Национален поход – Витоша – Верила – Рила 2009 г. под надслов: Обичам Рила, ходя пеша!
На 12 август 2009 г. от х. Алеко на Витоша стартира Национален пешеходен поход под надслов: Обичам Рила, ходя пеша! Участниците бяха над 70 от различни възрасти и държави, като най-младите бяха на 14 и 60 г., а най-възрастната дама бе на 60 г.
Целта и идеята на похода беше да се покаже, че на Рила планина се ходи пеша, а не с незаконен лифт, който наскоро беше построен от х. Пионерска до х. Седемте езера. Той е в противоречие с над 4 европейски директиви и нарушава българското и европейско законодателство. Водач на групата беше Михаил Михов от БААТ (Българска асоциация за алтернативен туризъм) и Одисея ИН, който има дългогодишен опит с български и чуждестранни групи в България и чужбина.
Утрото на 12 август се оказа мрачно още от София и имаше изгледи за дъжд. Пред хижа Алеко образувахме голяма тълпа и много медии бяха дошли да отразят похода и ентусиазираните млади хора, които с краката и сърцата си, показват, че обичат Рила. След като се събрахме и получихме необходимите указания за това, как човек трябва да се държи в група и как да се отнася с планината, например: да не хвърляме боклук, да не крещим, ако не се налага, за да не смущаваме другите обитатели, да не се отделяме от основната група без знанието на поне един от водачите и др. Поехме към Черни връх с бодра крачка и дъждът вече ни съпровождаше, а когато се качихме на самия връх, вече бяхме вир вода. Уюта и топлината на хижата на върха ни стоплиха поне за малко. После ни очакваше все слизане, надолу, към неизвестни за мен места, към покрайнините на с. Чуйпетлово, където на една огромна поляна с красива гледка към природен парк Витоша беше и първата ни спирка за нощуване. Мишо беше получил специално разрешение от директора на парка да спим тук и беше забранено паленето на огън. Въпреки че нямаше, всички се наредихме около въображаемия лагерен огън и всеки се представи: на колко години е, откъде е, с какво се занимава, защо е решил да дойда на похода. Оказа се, че голяма част от участниците са програмисти или се занимават с компютри, но обожават планината. След кратките ни представяния, Сълза Тодорова от дирекцията на природния парк ни разказа малко за флората и фауната на Витоша и за мечето Дамян, което природопазители откриха наскоро и му сложиха GPS. Въпреки че е в непосредствена близост със София, на Витоша има огромно биоразнообразие и се срещат кафяви мечки, които са защитен вид.
После опитни играчи на хора, изиграха традиционни български хора, пред смаяния поглед на по-неопитните. 🙂
На следващия ден потеглихме към Верила с час закъснение, за да можем да изсушим почти всичко мокро от предния ден. Подножието на връх Голям Дебелец беше следващата ни цел. Всички бяхме уморени, все пак бяхме ходили 5-6 часа под палещото слънце, но имаше ентусиасти, които изкачиха върха и видяха незабравими гледки.
Вечерта запалихме лагерен огън край Ловната хижа, под върха и пяхме, а нашия водач ни посвири прекрасно, с китарата си. Небосклона сипеше върху нас падащи звезди, а луната ни намигаше закачливо…
И така в приказки, весели песни и верни приятели, се мина нощта.
На другия ден ни очакваше повече ходене от предните два – целта ни беше да достигнем с. Клисура и оттам местността Обесен Камък в полите на Рила планина.
По пътя си минахме през невероятни гледки, зад нас оставаше Витоша с Черни връх, а пред нас се виждаше Рила, все още далечна, но вечна и несломима…
Героите достигнаха заветната си цел вечерта преди да се стъмни. Местността Обесен Камък представлява една голяма открита поляна с гледка към цялата Рила и нейните върхове – исполини ни гледаха съсредоточено от величавите си тронове на безвремието. Виждаше се също така и ивицата, където бе построен новия незаконен лифт до Седемте езера и който ни предстоеше да видим утре. Около огъня отново пяхме песни и Ники от Граждани за Рила ни посвири на китара, а приятелката му Ели изви глас като същинска Милена и размечта сърцата ни… Всеки от нас каза за какво е благодарен от началото на похода досега. Най-честите благодарности бяха за прекрасните хора, с които сме се запознали и за планината.
На 15-ти август се качихме от х. Пионерска до Седемте Рилски езера, като минахме с разпънатия транспарант под незаконния лифт и обяснихме на хората за какво се борим, защо сме тръгнали пеша и защо лифтът е опасен за живота им и живота на децата ни…
Тъжно е, когато по-голямата част от хората ни се присмиваха и отказваха да приемат, че качването им замърсява Свещената планина, ще наруши хармонията и че децата ни може и да не видят Седем Рилски езера, а седем пресъхнали блата…
Около 4000 души дневно се качват на езерата с новопостроения лифт, което е много повече преди лифта.
В момента все още има и апетити за построяване на курорта Супер Паничище с 30 000 леглова база, който ще има пагубен ефект върху Рила.
Ние, пазителите на природата ви молим: Не ползвайте незаконния лифт (Пионерска – Седемте езера), а краката си – пътят пеша от хижата да езерата е малко над час и половина, като има възможност да се мине по планински пътечки. По този начин не само опазвате планината, но и виждате най-красивото от нея, без да й вредите. Не замърсявайте: грижете се за природата и тя ще ви отвърне със същото. Обичайте Рила, ходете пеша!
♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣♣
Разказът на Вера Петканчин:
От Алеко до Седемте рилски езера пеша
Участвах в този поход, защото искам във Витоша и Рила да се спазва законът, искам езерата и върховете и падините и реките във всички български планини да останат чисти, уважавани и некомерсиализирани. Искам да се научим да пазим богатствата, които имаме и да не се залъгваме с овехтели обещания за „развитие” чрез масов ски туризъм или какъвто и да било друг масов туризъм. Днес развитието означава по-малко бетон, а не повече, по-малко изкуственост и вкарване на природата в рамки, а не повече, означава изтощаване на по-малко ресурси, а не повече, означава повече мисъл, рационалност, ненамеса и ненатрапчивост, повече практики на здравословен начин на живот.
През моите сетива походът изглеждаше така:
Ден първи
След края на подготовката на багажа, която за много хора е продължила до късно посред нощ, сутринта ни посреща хладна и доста мрачна, идващи от всички краища на София към спирката на автобус 66. Той от Хладилника ще ни закара до Алеко – началната точка на похода за Рила. Предварително сме се обадили на Столична компания за градски транспорт да осигури по-голям автобус, защото през седмицата по линията се движи 12-местен микробус. Било е необходимо – на спирката сме около 40 души. С доста големи раници. Само 6 закъснели, всички останали се качват на автобуса. Закъснелите ги упътваме към такситата и съвсем бързо и те потеглят нагоре.
На Алеко вече преброявам над 60 души. Три телевизии, едно радио – късметлии сме през цялото време с медийното отразяване, походът очевидно предизвиква огромен интерес. По-късно същия ден са ни давали по централните новини на БТВ-то и оттам насетне почти всеки, който срещнехме по пътя си, ни знаеше – „А-а, вие сте, дето ще ходите пеша до Рила!”
Разпъваме банера „Национален поход „Обичам Рила, ходя пеша”. Медиите снимат, интервютата свършват. Кратък инструктаж от водача Мишо за маршрута, изискванията за поведение в група и в планината като цяло, даже листовки е приготвил. Върволицата тръгва като тънко змийче нагоре по извивките на Стената. Още не се познаваме и сме съсредоточени в своите крачки. Започва да ръми и наизваждаме дъждобраните. Ставаме много цветни. Около два часа ни отнема отсечката до Черни връх. Когато стигаме, вече вали доста силно и всички се приютяваме в станцията. Топла и влажна глъчка, поръчват се боб чорби. Понеже не сме се обадили предварително, че ще се изсипем над 60 гладни походници, бобът бързо свършва.
След около два часа навън продължава да вали и да е мъгливо. Трябва да потегляме надолу в посока Бука преслап (където ще стигнем едва на следващия ден). Ту вали, ту спира, мъглата се раздига и спуска. На връх Ярловски купен докато почиваме в един от проблясъците видимост сред местещата се мъгла, се подписваме в оставената на върха книга за впечатления.
Започва стръмното спускане надолу по южните склонове на Витоша. През цялото време вали и видимостта е лоша, но за щастие няма гръмотевични бури, каквито бяха прогнозите. Част от групата с доста висока скорост се откъсва напред. От високото ги виждаме как стигат разлята затревена седловина и се разпръсват на всички посоки да опъват палатки. Това е мястото за първата нощувка. Прокрадва се слънчева светлина, а облаците се издигат малко по-нависоко и стават по-бели и пухкави. Заобиколени сме отвсякъде от склонове, гледката е чудна. От седловината пътищата водят към село Чуйпетльово и към село Ярлово.
Започва опъване на палатките за нощта, за което дъждът милостиво реши да си почине. Толкова му хареса да си почива, че заваля отново чак на третия ден вечерта. Лагерът ни е от два квартала – единият съвсем на открито, а другият в прегръдката на редица букови дървета. В падината под букака има „поток”, който всъщност се оказва едва провираща се по камъните вадичка вода, скрита сред буйна растителност. Едвам ставаше за миене на зъби, но някои съумяха и други части на тялото да си измият. Наоколо можеха да се наберат вкусни малини и боровинки за закуска.
Няколко мъжаги изкопаха две дупки за тоалетна, която обозначихме със стари чаршафени трансперанти от кампанията за подкрепа на чутовната съпротива на гражданите на Суходол срещу сметището. Чаршафите бяха закачени на тънки бамбукови пръчки, които по-рано през деня служеха за горда стойка на българското знаме, носено от Гошето. Идеята на тоалетната беше да локализираме отпадъците на едно място и да закопаем целия органичен материал + хартийки при тръгването си следващата сутрин.
Привечер всички се събрахме да се запознаем официално и да си кажем защо сме дошли на похода. И, о, изненада – оказа се, че всички много обичаме планината. Както и българския фолклор – сред нас дори имаше професионален хореограф, Влади от Варна. Около два часа при цялата си умора играхме хора докато останем без дъх. На мен поне ми се стоплиха краката, които бяха изцяло мокри от дъжда. Положението при голяма част от хората беше същото. Чакахме нощта и слънцето.
Ден втори
Събуди ни слънце. Забавихме часа на тръгване, за да можем да си изсушим всичко – обувки, чорапи, якета, платнища на палатки. Райски ден за фотографите и операторите, а те хич не бяха малко.
Потегляме из дебрите на Витоша към Верила. Горите са пълни с малини. Най-отзад е Любо – водачът, който стоически изтърпя подмотаването на феновете на лежерното ходене, които се спираха, почиваха и отбиваха встрани от пътя за щяло и нещяло. Да оставим колко глупости изприказваха…;) Част от групата имаше снимачен ден. Французинът Тибо и перуанката Дебора най-любезно предоставиха техника, за да направим филм за похода.
Обядваме вече на територията на Верила – малко позната, но приятна и нежна планина с високи треви, разнообразни дървета и малко вода. Затова я нарекли „безводната планина”, за разлика от Рила – „водната планина”. За обяда последните едвам са пристигнали и седнали да разопаковат манджата, докато първите вече са готови да тръгват. Следобедна дрямка не им трябва. Всеки си има темпо и стил на ходене и хубавото е, че имахме достатъчно водачи, за да се направят няколко групи и всички да са доволни. Някои си подремнаха, другите продължиха да вървят.
Следващата ни спирка е чешма сред гората. Първата вода след напускането на бивака до поточето. А малко след чешмата стигаме мястото за втората нощувка – поляните около ловната хижа в подножието на най-високия връх във Верила, Голям Дебелец.
Изкопава се дупка за тоалетна – този път девойките се оказват най-усърдни. Имаме нови попълнения в групата, които са се качили през деня от село Ковачевци. Доста хора решават преди съмване да щурмуват върха и се връщат възторжени от гледките, които са се разкрили на залез слънце. Други междувременно опъват палатки, къпят се на чешмата до ловната хижа, правят вечеря. След като се стъмва се запалва огън до хижата, който концентрира любопитни разговори за вегетарианството и месоядството и изпражненията, които генерира единият и другият вид хранене. За да омекоти разгорелия се спор се появява една китара с нарисувани на нея ръчички. Китарата на Мишо и ръчичките на „Граждани за Рила”. Толкова сме я мъкнали, че не може да не посвири. Някои от участниците в пеещата седянка изпадат в дива еуфория, която не намалява в следващите два часа. Да си вътре в еуфорията е еуфорично, като наблюдаваш отвън е направо истерично и болезнено за ушите. Изпяти са всички култови БГ естрадни и фолклорни парчета, както и някои чуждестранни. Певците не чакат китарата, пеят един през друг, крещят, а някаква сила ги води… Станало е хладно и е време за сън в спокойната нощ.
Ден трети
Събуждаме се в топлината на Верила. Ставаме все по-бързи в подготовката сутрин и към 9.30 сме готови за поход. Днес ни очаква дълго ходене – слизане към Клисура и оттам изкачване в Рила. Първо вървим доста дълго по билото на Верила. Пред нас изниква Рила, отдясно полетата на Сапарева баня, отляво – Самоковското поле. Облаците са толкова красиви. Вървим по черен коларски път, очевидно ползван и от дървосекачи. За съжаление има доста боклуци покрай него, които се опитваме, доколкото можем, да събираме, за да смъкнем в Клисура. Слънчево е и почти горещо. На една от почивките спираме близо до сечище, а след малко минава камион, натоварен с отсечени дърва без маркировка. Типична картинка… Иначе хора по пътя си във Верила не срещнахме нито веднъж. А планината може би жадува човек да положи крак върху нея, сигурно е като масаж. Едни места са толкова посещавани, че там планината се е изморила да бъде гостоприемна, а и ефектът от човешкото присъствие не е особено радостен и лицеприятен. Други не толкова комерсиални места остават недокоснати, неизживяни. Радвам се, че ние изживяхме планината Верила и погалихме с краката си несресания й перчем.
Слизането към Клисура е мъчително в горещото слънце и по коларския път, който подбива краката, но от другата страна ни чака Рила. Централният площад на селото го изпълваме целия. Има един ресторант и три магазинчета. Всички сме прашни, много от нас с мазоли по краката, раниците са натежали още повече. Очаква ни още доста ходене днес. За да запазят последните си сили за изкачването на Езерата следващия ден, част от хората се качват на бусче от Клисура през Сапарева баня до хижа Пионерска, откъдето пътят до тазвечерния ни бивак в местността Обесен камък е само 1.30 часа, вместо четири часа.
Другите отпочинали-неотпочинали към 16 ч. пресичаме Клисура и минаваме в Рила. Доста време, поне час и половина, вървим в гората по не особено приятен коларски път с дълбоки коловози. Усещам се замаяна и тежка, понякога в Рила е така, друг път ти е леко от самото начало.
Може би е било толкова трудно, защото после изведнъж ни олекна. Гората свърши и като излязох от нея дъхът ми спря. Пред мен Рила, зад мен цялата Верила и Витоша с Черни връх. Оттам бяхме тръгнали и знаех, че всеки метър от този път съм го извървяла със собствените си два крака. Извървяли сме го заедно всички в този поход и има нещо, което ни свързва, за да го направим. Можем да не го формулираме с думи, за да не го загубим.
Много снимки и чувство на лекота, сякаш изведнъж няма товар и още път. После нещо ни затегли напред толкова силно, че не можехме да спрем. Срещу нас приближаваха склоновете на Рила от другата страна на долината на река Валявица. Стигнахме Сапаревската вада. Някои (по-точно един) толкова жадуваха вода и баня, че се съблякоха голи и измиха пред всички, за радост на папараците. Други продължиха нагоре по вадата и вече под прикритието на редичка борове около нея също се изкъпаха блажено. Слънцето вече отиваше надолу и грееше меко. Наизлязоха комари. Срещу нас се появиха склоновете над хижа Пионерска. Видяхме Новата хижа горе и просеката за лифта към нея. До лифта другата незаконна просека за ски пистата. Раздират планината, защото всеки човек имал правото да види Седемте рилски езера, без да трябва да се уморява да ходи целия път пеша.
Стигнахме Обесения камък. На поляната до него направихме бивака. Бяхме извън националния парк и можехме да запалим огън. Във въздуха се носеше усещането за предстоящ дъжд, идващ бавно и меко. Някъде по-надалеч засвяткаха светкавици. Събрахме се след вечеря всички на огъня. Трябваше да обсъдим къде да прекараме последната нощ – дали да се върнем утре след обиколката на Езерата на Обесения камък, за да не раздигаме лагера и да не носим тежкия багаж цял ден нагоре, или да отидем до хижа Пионерска и там да оставим багажа и после да решим дали да нощуваме пред хижата или да потърсим друго място. Получи се интересна дискусия, в която основен фактор се оказа фактът, че хижа Пионерска се държи от Рила спорт и много от нас не искат да си опъват палатките пред нея или да я ползват по друг начин. В крайна сметка до общ консенсус не стигнахме, но разменените мнения бяха много ценни. А решението взима всеки сам за себе си. По предложение на Митко („Лудия смях”) направихме кръг на благодарността и всеки сподели за какво е благодарен през дните на похода. Вечерта стана много романтична и топла, изпълнена с думи, които всеки беше почувствал. Бояна ни разказа приказка, а после отново пяхме – тази вечер тихо, бавно и спокойно. И така докато не закапаха първите едри капки на дъжда.
Ден четвърти
Нощта беше много топла, а сутринта се събудихме в дъжд. Той спря точно, когато трябваше да си приберем палатките. Заваля отново на тръгване към хижа Пионерска. Когато стигнахме, там вече имаше нови хора, дошли на похода само за събота и обиколката на Езерата. След едночасова суматоха оставихме раниците (който искаше) на Пионерска и тръгнахме нагоре. Минахме най-първо през долната станция на лифта, която днес заради лошото време не беше толкова задръстена с хора. Най-отпред беше трансперантът, а иначе носехме брошури за раздаване на хората. Разбира се, очакваше ни полиция, макар официално да не бяхме обявявали никаква „обществено опасна” проява. Там беше и изпълнителният директор на Рила спорт с белия си джип. Не мога да се отърва от чувството, че този човек иска да ни е приятел. Раздадохме брошури на чакащите на опашката, а малко по-нагоре за десетина минути подвиквахме на возещите се над нас да ходят пеша, вместо да ползват незаконния лифт.
Оттам изоставихме разорания разкалян път за джипове, който води до Новата хижа, и влязохме в горската пътека за Старата хижа. Бяхме над 80 души и се движехме бавно. Подминахме Долното езеро и спряхме на Старата хижа, където ни чакаше по-дълга почивка. Още тук се разделихме с някои хора, които продължиха към хижа „Иван Вазов” и с други, които слязоха към хижа „Вада”.
В малкото оставащо време и с късмет, че мъглата се вдигна, успяхме да минем покрай Трилистника и Близнака и да стигнем Бъбрека. Оттам тръгнахме надолу към Новата хижа. Малка групичка се отдели и успя да се качи и до Окото. Слизането надолу към Пионерска по стълбовете под лифта, особено в лепкавата кал след дъжда, не беше приятно занимание. Най-красивите райони получават най-много от хорската любов. Голяма група от хора си тръгна с микробус към София, а малкото останали спахме последната нощ в палатки на поляната пред хижа Пионерска.